Истории за любов

Бохемът Елин Пелин (псевдоним на Димитър Иванов Стоянов) през целия си живот ухажва млади и красиви момичета и заради веселия си нрав и умелите жестове често среща взаимност. Но при късното си влюбване в студентката от консерваторията Еленка Белчева удря на камък.
Двамата се срещат през 1935 г. на „соаре“. Така по онова време наричат шумните партита, на които се веселят, пият и танцуват по-личните люде от София.

Пелинко, както му викат приятелите, е на 58 г., известен писател, близък приятел на цар Борис Трети. А Ленчето е обикновено 21-годишно момиче от Лом. Тя попада в бохемската компания покрай вуйчото на приятелката си Екатерина Ванкова, с която делят обща квартира. (Дружката й по-късно ще добави към името си – Коларова и ще стане една от най-обичаните изпълнителки на шлагери, чиито песни всеки ден звучат по радио София).

Елин Пелин безутешно въздиша по младата и красива студентка, докато тя вижда в него изповедник и благ чичо, а не обект на желанието. Легендата разказва, че когато ги запознали, с цялото простодушие на девойче от малък град Еленка възкликнала: „Ама вие не сте ли умрял?!“. Чуруликайки, тя чистосърдечно му признала, че си го представяла като отдавна отишъл си от този свят поне стогодишен старец, и погъделичкала егото му с учудването, че е толкова млад и елегантен.


Не е мит! Лора признава чувствата си на Яворов през есента на 1910 г., когато той ридае безутешно над гроба на Мина в Бианкур на няколко километра от Париж. Поетът студено я отблъсква, че от него може да очаква само приятелство, и тя си тръгва вбесена. Пейо пише на приятеля си проф. Михаил Арнаудов: „Моят отговор я засегна болезнено. Тя сприхаво кипна и демонстративно ме остави, без да проговори. Видях, че честолюбието й бе силно засегнато, и си останах с впечатлението, че тази ще бъде първата ни и последна среща“.

Всъщност двамата се запознават през съдбоносната за Яворов 1906 година. „Символично през хладния април той среща Мина, а през знойния август – Лора. Представят ги един на друг на излет до Драгалевския манастир.

На снимка от този ден се вижда, че всички гледат в обектива, докато Яворов, с неизменната цигара в лявата си ръка, сякаш е обърнат към ваклооката хубавица. Срещата между тях е толкова интересна, а разговорът с начетената дама така завладяващ, че като се връща вкъщи, поетът написва:

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…

С това бележи образа на любов – бурна, близка до смъртта, прокоба, която не вещае нищо добро.“


Легендата на Народния театър Таня Масалитинова живее със съпруга си Леонид Есауленко 51 години, но се жени за него два пъти и са й необходими шест години с друг мъж, за да осъзнае, че той е любовта на живота й.

„Вторият ни брак беше по-щастлив и по-дълъг от първия“, призна с усмивка актрисата, която почина на 92 години през май 2014 г. Тя винаги с чувство за хумор и самоирония споделя сърдечните си увлечения, чиято кулминация е решението й да се разведе, да напусне театъра и да заживее в Англия с ученическата си любов. Звучи романтично, но когато променя изцяло живота си, Таня е на 50, има внук и завидна сценична кариера.

(…) „Много хубав ни беше вторият брак! Първият – не, и то по моя вина! Бях голяма флиртаджийка, обичах да ме ухажват! Той беше много ревнив, но и аз съм му давала поводи! Втория път той държеше непременно да сключим граждански брак. Кумове ни станаха Славка и нейният съпруг Иван Караньотов. Истинският ми семеен живот фактически е с първия и с третия ми мъж, който е един и същ човек. И мисля, че това е по-стабилната любов. Когато се събрахме отново, взехме внука и го отгледахме като син. Съпругът ми беше чудесен човек, изключително благороден, добър, широкоскроен, много ме обичаше и всичко ми прости! И най-важното – той уважаваше професията ми и се радваше на всеки мой успех. А аз изкупих вината си, като го гледах така хубаво до последния му дъх“, завършва актрисата, която и в края на дните си не губи чувството си за хумор. В едно от последните си интервюта със самоирония признава: „Оперирах си окото и видях какъв дърт урунгел съм“.

Източник: „София. Адресите на любовта“ , автор Магдалена Гигова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Scroll Up